четвъртък, 28 октомври 2010 г.

Протестът като тест…

Ирина Недева

„За какво протестират българските националисти?...
Защото Франция е обидила български граждани и ги
е експулсирала групово като престъпници ли?”
Въпроси от французи за антиромското шествие
в София на 25 септември 2010 г.


Сложният отговор на това учудено питане неизбежно води до опит за съпоставителен анализ по темата „протести” и поставя въпроса за протеста като тест.

Сянката на уникалността отново започва сериозно да пада върху българското общество.

Въпреки че сръбските неонацисти взеха сериозна „преднина” с наказателната си акция срещу белградчани заради провеждането на гей парада, трябва да се признае, че отново България е първа!

Първа, с първата по рода си в последните години демонстрация срещу част от собственото й население /ромите/, докато Европа се разтрисаше от дебати заслужава ли френската държава санкция за политиката си спрямо българските и румънските роми. Докато действията на френската държава по т.нар. ”връщане” на българските и румънските роми в техните държави на произход предизвикваха вълни от демонстрации в Европа, българските националисти излязоха на откровен протест, необезпокояван от държавните институции, срещу част от българските граждани. В медиите слабо отекнаха въпроси като този: с какво т.нар. „ромска” престъпност е „по-добра” като повод или по-лоша от престъпността изобщо. И какво точно предлагат и какво точно искат националистите: равен брой роми и етнически българи по затворите и арестите ли например, защото май съотношението все пак е в полза на ромите по тези места, както сочат докладите на правозащитните организации. Или националистите искат реципрочно етническите българи да имат „правото”, както го наричат организаторите, ,да не си плащат тока… нещо като „равни права за етнически българската престъпност”?! В медиите не прозвучаха въпроси като този какво точно предлагат организаторите на антиромското шествие да се направи с българските роми, извън позоваването на принципи, които на хартия са записани в конституцията. Но не за медиите ще е този текст, а за разликата между това да протестираш срещу граждани на собствената ти държава, обединени по етнически принцип и заклеймени на едро като „престъпници”, и това да протестираш за правата на хора, които даже не са „официално” част от държавата ти, просто защото не искаш да живееш в расистки мотивирано общество.

Март-септември 2010 – Бордо, Париж, Франция – серия от полети, с които френската държава „връща” около 8000 роми обратно в страните им на произход: България и Румъния.

Условността на израза „връща” е очевидна. Дебатът в Европа дали това е депортация и кои са думите, които да се употребяват, съвсем не е лесен, даже извън въпроса за допустимостта на сравнението с Холокоста. Проблемът с доброволността и заплащането на ръка на 300 евро на представител на ромската общност, съгласил се да се върне, е също толкова сериозен. Както и въпросът за снемането на пръстови отпечатъци за административно нарушение, и въпросът за ефекта от тази политика след като същите хора, изгонени от Франция, с лекота са се връщали там, откакто е въведена тази практика.

Септември 2010 – вълна от мащабни многохилядни протести във Франция и в повечето от страните на Европейския съюз срещу политиката на френската държава и президента Никола Саркози по отношение на ромите.

25 септември 2010 – София – първа /и в ЕС/ демонстрация на български националисти срещу българските роми.

Над 200 души, повече от половината от които млади мъже с бръснати глави, преминават през центъра на София в придобилото публичност като „Протестно шествие срещу циганите”, организирано от БНС и Гражданска инициатива за равни права и отговорности (ГИРП). Скандират „няма да търпим, няма да мълчим”. Патосът е гневен и думите са силни и крайни: ”За България – свобода или смърт”.
Активистите на националистическите движения, които стоят в основата на протеста, определят като повод за тази първа по рода си в България /а и в Европа/ открита демонстрация срещу граждани на страната от ромския етнос, това, което те наричат „цигански терор”. Последният случай, който им дава стимул, е убийството на 24-годишния Борислав Райнов при странни обстоятелства в ромския квартал Факултета на 4 юли тази година.

19 октомври 2010 – Виена – демонстрация на ученици, студенти и активисти в защита на мигрантите и срещу депортациите на мигранти, търсещи убежище в Австрия

Вторник сутринта: около 2000 души, ученици от горните класове на гимназиите, студенти, активисти и организации в защита на бежанците и мигрантите, както и свободно присъединяващи се граждани, преминават през центъра на Виена в шествие в защита на мигрантите и срещу депортациите. Повод са зачестилите случаи на връщане на мигранти, един случай с едно арменско момиче и един друг, нашумял в медиите, за семейство с деца от Косово, където ситуацията се усложнява и от опит за самоубийство. Отделен детайл в дебата тук е задържането на деца в арест при полицейските операции по връщането им в страните на произход.

Шествието преминава през Университета, Парламента и достига да една от двете полицейски сгради, където мигрантите престояват в арест, преди окончателното им изгонване от Австрия.

Австрийските ученици скандират „няма да позволим да изгоните нашите съученици и приятели”.

Демонстрацията е една от многото проемигрантски акции тук, които съпровождат променящото се миграционно законодателство, а и често успяват да спрат една или друга драстична мярка, предвидена в проектозаконите. Друг един интересен детайл е, че тази демонстрация се случи в деня на всеобщ университетски протест срещу орязаните бюджети за държавните университети, точно една година след вълната от протести, довели до отмяна на таксите за висше образование. Двата протеста се подкрепиха взаимно.

Приятни изненади

На 25 септември 2010 по време на антиромската демонстрация в София всъщност нямаше изненади. Освен малкият брой - между 200 и 300 националисти, излезли да протестират въпреки твърде шумната разгласа на антиромския протест. Иначе изненада в имиджа на присъстващите нямаше - мачистка компания и немалък брой бръснати глави. Даже традиционно „опозиционният патос” на националистите не беше допринесъл много за нарастването на броя подписали интернет петицията за т.нар. „равни права” http://bgpetition.com/zaqvlenie-na-bagarskite-grajdani-za-ravni-prava-i-zadaljenia-za-vsichki/index.html
От излизането си през лятото до днес тя е събрала около 700 гласа. За сравнение – петицията за регулиране статута на нелегалните имигранти в България, създадена в началото на лятото досега има близо 1100 гласа http://www.bgpetition.com/regulirane-statut-imigranti/index.html

„Меренето на сили” обаче в интернет е особено нещо. Но даже на фона на членовете на фейсбук групата на ГИРП /1388 членове / наличието на малко над 200 души на антиромското шествие е още по-интригуващо.

Очаквани „неизненади”

Връзката между петицията за „равни права”, ГИРП и организирания на 25 септември митинг крие проблеми, които е важно да бъдат артикулирани. Безспорно европейският контекст на „преместването” на българските и румънските роми от Франция отвори поле за нов тип говорене за етническите и религиозните малцинства. Говорене без сянката на политическата коректност, което се простира от Тило Сарацин до Ангела Меркел, която заяви, че мултикултурализмът е мъртъв. Този европейски фон създава хранителна среда и окуражава расистките и ксенофобските настроения и в Източна Европа. Разликите обаче са съществени. Докато в старите западноевропейски демокрации засилването на десния екстремизъм винаги е водело и до радикализиране на левите антирасистки гласове (60 хилядни демонстрации във Франция срещу държавния расизъм например), в страни като България подобен ход е трудно мислим. Номенклатурната левица в лицето на БСП с далеч по-голяма лекота възпроизвежда и произнася патоса на „1300-годишния” държавно обгрижен национализъм, отколкото патоса на солидарността. Теми като расизъм и ксенофобия пък изобщо не попадат в полето на интереси на най-голямата „лява” партия. Това може и да е добре, за да се артикулират автономни антирасистки гласове и движения, но е факт, че подобни тенденции са инцидентни и слаби (до момента само две демонстрации за правата на чужденците пред дома в Бусманци и едно акционистко почистване на нацистки графити от софийските улици), а изнасянето на антирасисткото говорене само в парадигмата на човешките права и дейността на правозащитни неправителствени организации е също част от проблема.

Фактът, че антиромският протест не се направи самостоятелно от политическа структура като БНС, известна с крайния си национализъм, не е безобиден. Нито е продукт на случайност.

Камуфлаж

Интересно е защо една войнстваща националистическа формация като БНС, която има некратка история, стига до това да се лиши от водачеството на „правата кауза” и да влезе в скромната роля на съорганизатор с гражданска организация като новосформираната ГИРП. Надяването на „граждански доспехи” в случаи като този е особен повод за внимание.

Малко генеалогия на дегизирането няма да е от вреда, за да се анализира важна тенденция, която отново не е „български патент”.

След забраната през 2000 г. на неонацистката политическа група и мрежа за промотиране на неонацистка музика Blood&Honour в Германия (http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/925009.stm), за расистки мотивираните политически движения в Европа става ключово да не се идентифицират публично с национал-социалистическата или с фашистката субкултура. Налага им се да прибягват до омекотяващи ПР техники и скромно да се назовават патриоти или националисти, въпреки риска да се състезават в това поле с центристки консервативни политически формации.

В България обаче националсоциалистическото съдържание е експлицитно, вероятно защото не тревожи нито държавните институции, нито общественото мнение, а директното свързване на „национален и социален” в „националсоциалистически” явно не безпокои никого и не предизвиква исторически реминисценции. Откровено нацистката символика в числа, съкращения или във възторга от съвпадение на дати, важни за историята на нацизма (особено внимание към датата 20 април като рождена на Хитлер, но съвпадаща и с Априлското въстание), очевидно също не е публично разпознаваема или неприемлива. Организацията „Кръв и чест”( директен превод от Blood&Honour) открито участва в публични шествия, очевидно окуражена и от съпричастността на политически формации, участващи в управлението на общинско ниво като ВМРО, които без проблем манифестират редом до знамена с надписа „Кръв и чест”.

Въпреки това, още преди две години вече бившият лидер на БНС/Гвардия Боян Расате в интервю за едноименното сп. ”Кръв и чест - България” предупреждава, че не бива само през една субкултура да се стига до национализма: „Всеки има право да избира каква музика да слуша и как да се облича, но съм категорично против това националистите да бъдат обвързвани в някаква субкултура, защото това би ни изолирало в един тесен и ясно различен кръг от останалите българи.”

В същото интервю четем и един изключително показателен израз: „В крайна сметка нашата цел е да се внедрим в обществото… след забраната на Blood&Honour в Германия, там вече не се говори за скинхедс, а отделните поделения на Blood&Honour прераснаха в регионални съюзи и Kameradshtaft-и, които заедно с NDP изграждат гръбнака на националната съпротива”.

Впрочем осъзнато нужната мимикрия две години по-късно започва леко да се прокрадва и сред редиците на българските националисти, които по време на антиромския протест се възпираха помежду си от вдъхновението да се поздравяват с „хайл хитлер”.

Граждански и партийнополитически костюми

Доста преди прийома „маскиране с граждански одежди” обаче, отново в интервюто си пред „Кръв и чест - България” Расате признава и един друг вид „маскиране” – партийнополитическото. В генезиса на БНС стои т.нар. Дясно демократично движение (ДДД), което Расате и група разочаровани от БНРП създават в началото на 90-те години. А на въпрос за същността на ДДД той откровено отговаря: „Днес (2008) вече знаем, че национализмът не е нито десен, нито ляв, защото тогава се мислехме за десни. Не искахме да сме партия, защото тази дума ни отвращаваше, затова се кръстихме движение. Колкото до „демократично” – никога не сме били демократи, но такива бяха времената и искахме да използваме настроението на хората тогава.”

Ако в началото на 90-те години лявото е неудобно, то днес в условията на икономическа криза, ще стане по-лесно използването на лявата реторика на „социалното”, а и така много по-лесно ще може да се отправят послания, които да възпроизвеждат пропастта „елит - народ” с мощната сила на „неучаствалите досега във властта”.

И още за дегизирането - да му мислят гардеробиерите...

Повечето анализатори на това, което става в Европа след акцията на Саркози във Франция, са единодушни, че крайната десница е окуражена. Много са и анализите за улеснения възход на популисткото говорене без „оковите на политическата коректност”. Влизането на откровено расистки, ксенофобски формации в парламентите и в управлението на ключови държави в ЕС също води до одързостяването на останалите расистки движения.

„Внедряването” се оказва една интересна ключова дума.

В промоционалния клип за първия по рода си антиромски протест виждаме младежи и девойки с националния флаг и разбира се много огън, а пламенният патос понася с лекота зрителя на вълните на символиката на факелните шествия. С известна почуда обаче в блогосферата може да се открият любопитни съвпадения. Като това, че едно от момичетата в промоклипа за антиромското шествие е член на БСП. А после и да се прочете повече от блога на един от утвърдените леви журналисти, който вероятно добре познава тази конкретна партийна среда (http://alexsimov.blogspot.com/2010/09/blog-post_12.html), че наистина, експерт и член на БСП е и инициатор на Гражданската инициатива за равни права (ГИРП), която съответно съорганизира с БНС антиромската демонстрация. Интересен е фактът, че става дума за експерт, свързан с БСП - българската партия, член на Партията на европейските социалисти, която пък категорично осъжда действията на френската държава по отношение на ромите. На някой може да му се види любопитно и как евроексперт на българска почва организира антиромски протест, докато работи в един от деветте европейски информационни центрове (този в българското Народно събрание), свързани с Еврокомисията, докато същата тази Еврокомисия обмисляше наказание за френската държава.

Дали един отделен експерт на БСП си сътрудничи с националистическата извънпарламентарна формация БНС, или променя своите политически възгледи във времето е доста частен въпрос, но си струва да се анализира политическата възможност за интригуващо „националсоциалистическо” обединяване.

И то в контекста на все по-символичната тежест на „националното” и на „българщината” – дума, която неизменно присъства в арсенала на почти всички политически партии. Защото патосът „национално”, разбрано като етнически тъждествено с „истински българско”, си остава общо и силно символично натоварено място от президента до всички политически играчи, парламентарни и извънпарламентарни, официозни и маргинални, независимо дали става дума за национална гордост от непременно величавото минало, ксенофобия, туркофобия, русофобия или друг тип фобия.

Проблемът е в това, че под мощната символна сянка на „националното” трудно някой ще се осмели да защити една част от българските граждани от една от най-лесните фобии на мнозинството, фобията от бедните или от още по-бедните - каквито си остават ромите. Да се готвят следващите…, за следващите фобии.

Дяволът в детайлите – или отново за разликите и в учудването

„За какво протестират българските националисти?” ме попитаха двама французи, докато гледахме кадрите от антиромското шествие. „Защото Франция е обидила български граждани и ги е експулсирала като престъпници ли?” – предположиха те. Отрицателният отговор на този въпрос беше дълъг и предизвика учуден поглед. Доста по-различен обаче от моя учуден поглед, когато в средата на октомври 2010 на официалния предизборен митинг на ксенофобската австрийска партия FPÖ (позната като партията на Йорг Хайдер) сред зрителите внезапно започна тихо брожение. Първо едно момче, после друго, на известно разстояние от него, извадиха стикери с лика на водача на FPÖ, задраскан и с недвусмислен надпис „да спрем расизма”. После едно момиче с руса коса и безупречно австрийски вид извади забрадка и демонстративно се забради…, после друго…, после трето. А после се извадиха и плакати с послания като това „чужденците не ни взимат хляба”, „да спрем езика на омразата” в тази контрадемонстрация, организирана от антирасистки движения. И после случайни туристи и достолепни виенчани си взимаха от контра стикерите, спокойно си ги залепваха на гърдите и си продължаваха по пътя. Наистина в един момент полицията раздели площада, за да предотврати сблъсък между тези две коренно противоположни визии за политиката към чужденците и към етническите и религиозните малцинства. Въпросът е там, че ги имаше тези разлики ... и никой не се учудваше от лекотата на контрадемонстрацията, защото само на 1000 километра северозападно от София да се противопоставяш на скрития и открития расизъм е в реда на нещата.


http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv18102

Няма коментари:

Публикуване на коментар